доц. Георги Лозанов
Да се оплакваш от медиите днес е „бон тон”. Устойчива стана оценката, проявена още и в заглавието на нашата конференция, че те вече не си вършат работа. Обществата в Европа и Америка са разочаровани от тях. Това особено драматично се преживява там, където демокрацията продължава да е в процес на утвърждаване и се нуждае от завишени публични ресурси (България, например, само за няколко години падна в традиционните класации на свободата на словото в света с около 40 места), но скандали, недоволства и протести не липсват и в развитите демокрации.
За да се разбере обаче откъде идва проблемът, медиите (и свободата им) не трябва да се разглеждат „по принцип”, във всичките им комуникативни практики. Важна в случая е само журналистиката, която именно е станала проблемна – и като количество, и като качество, доколкото от една страна непрестанно се свиват териториите й в полза на забавлението, а от друга е готова да се конвертира с него като заменя отговорност срещу рейтинг. Резултатът, довел до разочарованието от медиите (друг въпрос дали то непременно е искрено), е по-малко журналистика с по-нисък социален ефект (обратната страна на същото е повече манипулации, нарушени етични стандарти и човешки права). Той, разбира се, приоритетно се дължи на старите медии (към новите очакванията на обществото засега поне не са в плана на отговорността, а на свободата), като може да се спори дали пресата или телевизията са по-виновни (радиото сякаш остава встрани от подозренията, макар че и там музикалните формати помитат говорещите). Според Джон Мерил, например, „Телевизията, навярно повече от пресата, предлага диета от сензации, посредственост, негативизъм и повърхностни новини”[1]. В специален брой на „Нийман Рипортс”, посветен на журналистическата етика, пък подзаглавието е „Таблоидните боклуци и парцали заплашват да компрометират американските медии”[2]. Докато Майкъл Кинсли помирително твърди, че в последна сметка причината не е толкова в медиите, колкото в аудиторията им: „Ами лицемерието на зрителите и читателите? Казват, че не ни харесват; отвращават се от пресата, че отразява цялата тази помия, а после създават пазар за нея. Това е като масло в огъня”[3]. И т.н.
Дебатът интензивно се води от края на минали век… И ако трябва да обобщим изразеното в него безпокойство (с различни думи и от различни позиции), то е, че журналистиката все по-малко иска да прави и прави история, че предпочита да се занимава с нещо друго, което да върви по-добре на пазара на новините, дори без да е новина. Общественото съзнание обаче продължава да иска от нея да е „история на сегашността”, като тук то се приближава до (подкрепено е от) експертите (независимо, че едва ли им харесва подобно клише).
Известно е, че под „история” разбираме две неща едновременно – станалото и разказът за него. Като самото станало (как и дали ще стане) зависи от разказа (как и дали ще го разкаже) – той го артикулира на събития, изхвърля „баласта” и го прави „ставало за нас”. Доколкото медиите ускоряват социалното време, журналистиката върши същото, само че в „актуален режим” – без нея станалото остава затворено в индивидуалния опит, не принадлежи на обществото. Което се изрича „на глас” от друго клише: „ако нещо не мине през медиите, то не съществува”. Усещането е, че живеем в медийно конструиран свят и каквито са ни медиите, такъв ни е и животът. Затова вторачването в тях (и буквално, и в отговорността им) е по-голямо, отколкото в която и да е друга сфера.
Изглежда, че медиите, въпреки упреците, които понасят, един път завинаги са си извоювали привилегията „обикновеният човек” да ги приема „по условие” на своя страна и затова не може да им позволи да бъдат (да ги мисли като) част от кризите, които го връхлитат. Така че и последната заедно със страховете и объркването, които породи, не беше отговор на въпроса защо е намаляло „производството на история” в медиите, а само допълнително го изостри.
Отговорът по-скоро попада в голямата рамка на постмодерното недоверие към историята, тръгнало от Фридрих Ницше, който поначало се съмнява в възможността й. Следствие е на разколебаването в идеята за линеарен прогрес, за модернизация от центъра към периферията и свързаните с това интуиции за край на идеологиите, на героическото, на сериозността, на самата история. Или поне на историческата илюзия, както ще я определи Жан Бодрияр: „През вековете историята се е изживявала под знака на славата, под знака на много силна илюзия, която залага на безкрайната продължителност на времето, на това, че е наследена от предците и ще бликне отново при потомците. Тази страст днес изглежда смешна”[4]. Медиите (за да не станат и те смешни) бързо се преквалифицират в отразяването не на събитията, а на стачката им (ако продължим да използваме бодриярова терминология). След постмодерното разконспериране на историята като идеологически конструкт с мрачните му проявления през ХХ век журналистиката лесно се оказва от историческата отговорност като фундамент за професионалната си етика, сляпото й служене дори започва да звучи морално съмнително („дискурсивен фундаментализъм”). „В момента ние заличаваме целия ХХ век…, пише Бодрияр след падането на комунизма в Европа. И може би тъкмо в това се състои просветлението в края на века и истинският смисъл на тази оспорвана формулировка за край на историята”[5].
Впрочем, краят на историята като че ли може да се открие заложен в самата комуникативна природа на медиите. Той е разпознат още в зората на телевизията от Теодор Адорно – шансът й да оцелее бил малък, тъй като, казано в резюме, хората няма да изтърпят собствената им история да се разиграва пред очите им с десетсантиметрови двуизмерни джуджета. Медиите сякаш са обречени да пародират историята с начина, по който я представят, най-малкото защото я превръщат в преживян опит „по чехли”, без фатализма на участието.
Телевизията, разбира се, не просто оцелява, а се превръща в най-влиятелната медиа на ХХ век, но едва ли днес можем да твърдим същото за историческата отговорност на журналистиката в нея, а и в другите медии. Тоест, в по-дълбоките си измерения грешката в прогнозата на Адорно се оказва вярна. Като той се съмнява не просто в способността на телевизията да предоставя валидни репрезантации на историята, а на социалния живот като цяло, заради което тя безмилостно трябва да бъде разобличава и критикувана. И без колебания лансира тези като: „комерсиалната телевизия уврежда дълбоко съзнанието”; „такъв псевдореализъм стига до най-незначителния детайл и го разваля”; „нищо не звучи по-лъжливо от позьорството на телевизията”[6] и т.н.
Откъслечните тези тук са от статията на Адорно „Телевизията като идеология”, публикувана на български език в сборник, чийто съставител Стилян Йотов е озаглавил „Когато медиите не бяха постмодерни”. За да подскаже вероятно, че, когато са станали такива, онова, което преди е било техен непростим порок, е започнало да става норма, че от „лошите деца” на модерното общество са се превърнали в „глезените деца” на постмодерното.
Разбира се, стимулираният от постмодерната ситуация културен либерализъм на медиите (отказът от финална истина, генерирането на дебати, плурализмът), който и без друго е в природата им съвсем не е така естествен за аудиторията или поне за по-консервативната й част, на която традиционните медии приоритетно разчитат). Тя може иначе с безразличие да приема разпадането на „големите разкази”, но тъкмо от журналистиката очаква „да събира парчетата им” и да ги подрежда в свой, фрагментарно съчленен, голям разказ. Ако ще да е единствения след края на големите разкази.
Възстановяването с днешна дата на критическия хъс към медиите, на „сърдитото мислене” за тях, освен косвено доказателство за отминаването на постмодернизма, е и припомняне, че той породи устойчив конфликт на медиите със собствената им аудитория. Гледането на телевизия или четенето на вестници вече задължително съчетава удоволствието от видяното и прочетеното със съпротивата към него; удоволствието и съпротивата в медийната рецепция непрестанно растат и то в права пропорция.
Именно откриването на „пресечната точка” по между им може да ни извади от рамковите констатации и да идентифицира източникът на промените в медийното съдържание, довели „на дело” до този (сякаш изгоден и от двете страни) конфликт. За целта ще използвам (като ориентири, без да ги подлагам на критически анализ) термините „майчин език” и „бащин език”, така както ги въвежда Юлия Кръстева. Майчиният език символно пази („помни”) тялото, желанията и страховете, които то предизвиква и трансгресията, която поражда – това е говорене без историческа отговорност и културни авторитети. Бащиният език – обратно, е на символно отдалечаване от тялото, на идеите, нормите и санкциите, на културната памет и дискурсите (какъвто е, би трябвало да е, и журналистическият). Майчиният език обслужва частното пространство, ролите и отношенията в него, като „по право” звучи в и от зоните на личната неприкосновеност, докато Бащиният език обслужва публичността и публичните роли (прави история, политика, наука и пр.) и е ограничен от личната неприкосновеност, повече или по-малко е длъжен да спре „на прага” й.
Промените, които предизвикаха усъмняването в историческата отговорност на журналистиката (като същевременно увеличиха потреблението на това „съмнително” медийно съдържание), могат да се обобщят като подмяна на „бащин” с „майчин” език в този тип комуникация; като допускане на последния до сърцето на медийната публичност (включително и поверяването му на функции на журналистически дискурс); като „проговаряне” на медиите на „майчин език”.
Истина е, че още от появата им те са подозирани в такава подмяна. В „Демокрацията в Америка”[7] (1835) Алексис дьо Токвил упреква американската преса, че разпалва груби страсти и нахлува в личния живот. Оттогава до днес критиките не са спрели, но ако тогава те са насочени към отклонения в медийното поведение, то за постмодерните медии това е доминиращата линия, която идващите след тях нови медии не само не прекъснат, а продължават в неподозирани посоки.
Ще проследим проговарянето на медиите на „майчин език” не хронологически, а тръгвайки от „най-невинния”, непосредствено извлечен от актуалните практики и то на сериозната журналистика подход за разхлабването на историческата й отговорност чрез пренасочване на интереса от публичното към частното, чрез „трансгресиране” на първото до второто. Той се състои в тъй наречените човешки истории в новините, препънали се във висок професионален стандарт, които по същество предават събитието – според учебниците по журналистика то е такова, ако засяга много хора – с последствията му върху един от тях. Така, вън от безспорния комуникативен ефект (по-лесната „смилаемост”), и най-значимото събитие се побира в нечие частно пространство, „опира” до тялото, сведено е до личното преживяване. И журналистиката от исторически става биографичен разказ (при това избрал своя обект до голяма степен на случаен принцип). Още тук духът от бутилката е изпуснат (Токвил би бил възмутен!), най-после е намерен начин журналистиката да се занимава със сегашността „зад гърба” на историята – вместо истината за ставащото като публично достояние, да предлага идентификация с участници в него като частни хора; вместо контекстуално разширяване на ставащото, екзистенциално нагнетяване на възприемането му; вместо дискурсивност, сензационност. Това е особено осезаемо при трагични събития, когато е все по-трудно вторичната виктимизация (смятана от „редовия репортер” за „удара” в човешките истории) да бъде удържана в етичните норми на професията.
Във формата на „човешки истории” разказите на „майчин език” успяват незабелязано да се включат в медийното задоволяване на гражданските права на информация и мнение, да го обогатят и приближат до масовите очаквания и дори да станат част от съвременната представа за „качествена журналистика”. Независимо, че успоредно с това и далеч преди това медиите имат запазена територия, на която необезпокоявани могат да говорят на „майчин език” – жълтата преса и нейните радио и телевизионни варианти. Тя би могла да бъде наречена и „майчина преса”, доколкото „бащиният език” там няма акустика. В нея, според самата й формула, се оглежда частното пространство на публичните хора или на такива, свързани с дневния ред на публичността. То става все по-паноптично, шансът да го запазиш за себе си, да го спасиш от медийна експроприация се минимализира. Ако преди те подслушваха или следяха, беше почти сигурно, че зад това стоят службите, днес е много по-вероятно да са медиите. До какви мащаби е достигнал процесът на проникване в частното пространство и то в развитите демокрации показа скандалът с „News of the World”. Но, разбира се, работата не е само и не е толкова в насилието от страна на медиите (в „кражбата на биографии”), колкото в доброволната тристранна търговия с лична неприкосновеност между медиите, аудиториите им и търсачите на бърза слава и пари. Именно тя прави експанзията на „жълтите формати” лесна (крепостта е предадена отвътре). Защото проблемът никога не е бил в съществуването им, а в започналото пренасяне на модела им върху цялата медийна публичност, в маргинализирането на останалите формати или в превземането им с тяхно съучастие. Граждански активната журналистика, прицелена не рейтинга си, а от социалния си ефект, днес вече е екзотика, а на нейно място в най-добрия случай се появява такава, която се опитва да говори еднораменно на „бащин” и на „майчин” език. Като логичният потърпевш естествено е вторият, защото в подобно „партньорство” той трансгресира, връща се към тялото и произтичащите от него частни отношения, от които символно се е отдалечил.
През посткомунистическия период у нас, който според някои изследователи може да се приеме и за постмодерен, появата на независима преса се случи тъкмо благодарение на „майчиния език” с неговата реализация във всекидневната реч. Тя единствена излизаше от комунизма с „героичен ореол”, имаше моралния кредит на общуването „без маски” (в кухните, кръчмите и спалните) без идеологически принуди. Предвиждането й от частното към публичното пространство трябваше да роди вестник, който според заявката на създателите му, да се пише на езика на своите читатели. И така да „изправи” обърнатата от идеологията информационна перспектива, която умишлено смалява важните за читателя събития и факти за сметка на важните за властта. Това обаче на свой ред обърна и една друга перспектива – комуникативната: прочитът започна да предхожда текста и вестникът да се пише като че ли не само на езика на своите читатели, но и от тях самите в качеството им на „частни хора”. И да „огласява” телесно-битовите им реакции към ставащото, да ги лансира като ценностна система – и съдържателно, и като реторика, и преди всичко като „сриващо говорене”, насочено срещу авторитетите, институциите и публичността въобще с нейните представители. Така посткомунистическата медийна публичност едновременно се създаваше и опровергаваше, като израз на тази двойнственост беше хибридният характер на пресата – жълта и сериозна в неразличимо цяло. Хибридност, която и досега не може да бъде преодоляна, макар и стимулирана от описаната далеч по-обща подмяна на „бащин” с „майчин” език. А и дори да може, то ще е по посока на изчезването на сериозната за сметка на жълтата преса. Само през за една година у нас двете мощни издателски групи пуснаха на пазара съответно два жълти всекидневника, каквито досега никой не е имал смелост да предложи. Явно това е и защита (търсене на читатели „на всяка цена”) на „хартиения” вестник спрямо новите медии, което прави реален сценария първо качествената преса да загине от ръката на жълтата, а тя на свой ред от ръката на електронните си събратя.
С преминаването на интереса към частния живот през телевизията той не просто ескалира (на моменти до масова истерия), но и дотолкова обогати стратегиите си си, че промени, а в някакъв смисъл дори преобърна, формулата на жълтата преса. Ако при нея във фокус попадаше частният живот на публичните лица, то така наречената реална телевизия го измести по посока на частния живот на частни лица. Доколкото въобще има нещо реално в реалната телевизия, то е употребата (вкарването под прожекторите) на „обикновен хора” и извличане на драматургия от телесно-битовите отношения помежду им. За целта се моделира частно пространство (Къщата, според първообраза „Биг Брадър”) и те се затварят в него като експериментално се стимулира ексхибиционистично поведение, което да задоволява зрителското воайорство. Това са тела с изваден „бащин език”. И дори да са ВИП персони, те пак се поканени в качеството си на частни лица, оставили „на входа” публичните си роли и професионалните си умения.
Разбира се, такъв е идеалният модел, който търпи какви ли не модификации в различните риалита, включително и съчетаването му с традиционни художествени практики. Въпреки това обаче в своя пик реалната телевизия сякаш заплашваше да прекъсне вековната драматургична традиция, според която първо се измислят истории, а после се разиграват пред публика, като играта е (публична) роля, в която участникът (актьорът) влиза и излиза. Изглеждаше, че телевизията е в състояние да постигне същото „по много по-икономичен начин”, като просто „транспортира” (на принципа на „readymade” в изобразителното изкуство) парчета „реален живот” до зрителите; че докато си живеем живота, можем от само себе си да произвеждаме и спектаклите, от които се нуждаем; че е открит културният „перпетуум-мобиле”.
Риалити-посягането към частния човек по оста ексхибиционизъм-воайорство е аспект на цялостната еротизация на медийната иконография, а и въобще на съвременния свят. Процесът е сходен по сила, но обратен по посока на „разомагьосването” му след края на Средновековието, защото на свой ред поставя преживяването над разбирането, или, както ще каже Жил Липовецки – съблазняването над дисциплината[8], била тя социална или научна. Новопридобита – „сексуалната свободата и достъпността преобразува пола в стока, която лесно може да бъде продадена на пазара”[9] (Жан-Франсоа Лиотар). Нещо повече: тя може да помогне на всеки друг пазар – каквото и да си купуваш днес, в последна сметка си купуваш еротична наслада (преследването й, пак според Липовецки, е изпреварило дори желанието за социална показност и признание). Тази търговия, разбира се, си остава приоритет на медиите и масовата култура, особено на рекламата, модата и лайфстайла. Именно техните образи (с помощ от всички страни) организират масов поход на разсъблечени тела от частното пространство (от спалнята и будоара, където те са стояли затворени) към центъра на публичността. Визията участва в компенсирането на разпадналите си големи трансцедентални разкази и със собствени сили да се заема с решаването на останалия безпризорен проблем за безсмъртието, като крие смъртността зад младостта, красотата, страстта, пластическата хирургия, джогинга, здравословното хранене, диетите, непрестанния избор… Решаването на проблема е в неговото забравяне. „Потребителите се създават като нетърпеливи, неспокойни, бързо губещи интерес. Те не бива да фокусират вниманието си прекалено дълго върху някой предмет. Възпитава се “култура на забравянето”…”[10] (Зигмунд Бауман).
Еротизацията – Жорж Батай я свързва с „разпуснатост”[11], когато напусне частното пространство, за да превземе публичността, „разпуска” именно на „историческия аз”, връща го към мотивите на тялото и момента. И журналистиката се учи да говори на „исторически разпусна” аудитория.
В новите медии това се случва най-безболезнено, доколкото няма наследени очаквания и не води до конфликт с аудиторията, защото те приоритетно се правят от самата аудитория (независимата преса в България в началото на прехода се опитваше да имитира нещо подобно, но в най-старата медиа). Тук – от блоговете до социалните мрежи, се разиграва „информационен фолклор”, в който изпращачът и получателят на лесно разменят местата си, новината става ничия, без автор и съответно без индивидуална, а още по-малко институционална легитимност, допълнително бламирана от анонимността и фалшивите идентичност, характерни за този тип комуникация. Доколкото новата среда произвежда собствена (включително и като модел) журналистика, а не възпроизвежда създадената от традиционните медии, то тя може да бъде наречена „журналистическо любителство”. Аналогията е с фотолюбителството, което се масовизира след Втората световна война и взима от ръцете на професионалните фотографи документирането на важните моменти от личния живот. Аналогията може да продължи и Фейсбук, например, да се приеме за огромен виртуален фотоалбум, по подобие на тези, които от средата на 19-ти до средата на 20-ти век имаше в почти всеки буржоазен дом.
Различното в случая, освен използването и на слово, е, че любителите отразяват важни събития не толкова от личния си, колкото от публичния живот. Правят го обаче, както и фотолюбителите, не като публична роля (на журналист) с нейните йерархии и стандарти, а „за удоволствие”, следвайки собствен дневен ред и „частни” информационни източници; говорят от свое (често скрито зад чуждо) име, а не от името и в името на аудиторията. Това е журналистика, която и по генеалогията си (от частното пространство), и по риториката си (продължение на всекидневната реч) я тегли към „майчиния език”, предпочита го пред „бащиния”. И тези предпочитания са най-откровени в езика на форумите, където коментарите все повече са на едни и същи говорители и добиват дължина и структура на статии.
Технологичните възможности на новите медии (преди всичко интерактивността) вероятно имат потенциала да поверят напълно медийното задоволяване на правото на информация и мнение на общуването между „частни лица”, да предизвикат края на медийната публичност (още отсега е трудно да се отговори дали социалните мрежи са частно или публично пространство). Това обаче не е само технологичен процес, зависи от обществените нагласи, а медийното влияние върху тях, както установява и нашата конференция, по-скоро е разколебавано. Те, въпреки глобалната криза на елитите, продължават да се формира в далеч по-консервативни сфери, като политиката, бизнеса или науката, които са в състояние да генерират ресурс за защитата на тази публичност. На първо време това минава през защита на обществените медии, на гражданските медии, на качествената „хартиена” преса...
[1]Мерил, Д., Журналистическа етика, Слънце, С., 2007
[2]Пак там
[3]Пак там
[4]Бодрияр, Ж., Илюзията за края или стачката на събитията, Критика и хуманизъм, С., 1995
[5]Пак там
[6]Адорно, Т., Телевизията като идеология, в: Когато медиите не бяха постмодерни, Агата,С., 2011
[7]Tocqueville,A., Democracy in America,Anchor Books, N.Y.,1969.
[8]Липовецки, Ж, Себастиан Шарл, Хипермодерните времена, Изток-Запад, С., 2005
[9]Лиотар, Ж.-Фр., Женствеността в метаезика, във: Времето на жените, Св. Кл. Охридски, С., 1997
[10]Бауман, З., Глобализацията. Последиците за човека, ЛИК, С., 1999
[11]Батай, Ж., Еротизмът, Критика и хуманизъм, С., 1998
